Д-Р ХРИСТО ХРИСТОВ: ПРИЕМАМ ВСЕКИ ПАЦИЕНТ КАТО СПЕЦИАЛЕН. ПОНЯКОГА Е ДОСТАТЪЧНО ДА ДАДЕШ НАДЕЖДА ИЛИ ДА БЪДЕШ ДО НЯКОГО

Д-р Христо Христов е на 28 години, семеен. Роден в град Сливен, завършил е ППМГ “Добри Чинтулов”. Приет е в Медицинския университет в Пловдив с пълно отличие. Работи като лекар – специализант в Отделението по ушно-гърлени болести към МБАЛ “Д-р Иван Селимински от 2023 г. Тази година получи наградата „Млад лекар – ти си нашето бъдеще” на Регионалната колегия на Българския лекарски съюз.

Наградата и признанието

– Д-р Христов, как приехте отличието и очаквахте ли подобно признание на този етап от професионалния си път?

– Не бих казал, че човек започва тази професия за да получи награда. Подобно признание е приятно и мотивиращо. Приемам отличието като знак, че усилията ми имат смисъл, и като стимул да продължавам да се развивам, да надграждам знанията си и да оправдавам доверието, което ми е гласувано.

– Приемате ли наградата и като отговорност към бъдещото ви развитие като лекар?

– Като млад лекар се радвам, че има внимание към нас по-младите и към нашия труд. Смятам, че един лекар никога не трябва да мисли, че е научил всичко. Медицината се развива непрекъснато и ние трябва да се развиваме заедно с нея. Затова приемам наградата не като крайна цел, а като насърчаване да продължавам напред.

Изборът на професия и специалност

– Кога решихте, че искате да станете лекар? Имаше ли човек или преживяване, които повлияха на избора Ви?

– Мисля, че любовта ми към медицината има своите корени много преди самия мен. Моите прабаба и прадядо са учили стоматология и органична химия в Германия. Майка ми е старша медицинска сестра и вероятно именно от тях съм наследил любопитството към науката, към знанието и стремежа да помагам на хората. Желанието ми да уча медицина се оформи в първите години на гимназията и постепенно с времето имах пълната убеденост, че медицината ще бъде моята професия.

- Какво е най-важно за един млад лекар в началото на кариерата му: доброто наставничество, съвременната апаратура, възможностите за обучение или подкрепата на колегите? Как е при Вас?

– Всичко изброено е важно, но ако трябва да ги подредя по значимост бих поставил на първо място доброто наставничество, следвано от подкрепата на колеги. Лично за мен добрият наставник – това е учител, пример и опора. Да споделя опита, да обяснява, да насърчава самостоятелното мислене и позволява да се уча от грешките си, но без да губя увереността си.

– Какво бихте казали на млад човек, който сега избира медицината, или на студент, който се колебае дали да остане да работи в България?

– Не избирай медицината заради престиж, титла или обществено признание. Избери я, ако си готов да носиш отговорност за човешки живот и ако намираш смисъл в това да бъдеш полезен. Относно реализацията – в България или в чужбина, всеки има право къде и как да се развива, какви компромиси да направи и очаквания да има.

Човекът зад бялата престилка

– Има ли пациент или случай, който е оставил особено силен спомен у вас и ви е напомнил защо сте избрали тази професия?

– Израснал съм в семейство, в което християнските ценности – милосърдие, състрадание, уважение към човека и готовността да помогнеш винаги са били на почит. Възпитан съм от малък да бъда отговорен, благодарен, да имам търпение, смирение и себеобуздание. Вярвам, че тези качества са не по-малко важни от медицинските знания. Спомням си една моя пациентка – възрастна, неграмотна, бедна и болна жена, която нямаше нужната подкрепа и грижа от семейството и държавата. Срещата с нея ме докосна силно, защото открихме карцином в напреднал стадий и трябваше спешно да се лекува. Постарах се да й обърна повече внимание, да отделя време, за да я изслушам, да се погрижа за нея. Макар да знаех, че й остава малко време на тази земя. Не защото очаквах благодарност, а защото чувствах, че това е правилно. След среща с такива пациенти си тръгвам с натежало сърце, но с вътрешно удовлетворение, че съм помогнал и запазил достойнството на някой страдалец.

– Как разбирате, че сте помогнали наистина?

– Усещането, че съм променил нечий ден, съдба или дори живот към по-добро. Не винаги това означава да спасиш живот или да постигнеш впечатляващ медицински резултат. Понякога е достатъчно да успокоиш изплашен пациент, да откриеш навреме проблем, да дадеш надежда или да бъдеш до някого.

Често в Спешно отделение идват възрастни хора – изоставени, без близки. Когато срещна такъв човек, той престава да бъде за мен просто пациент с диагноза. Виждам човек, който освен медицинска помощ, има нужда от внимание, топлина и разбиране, от човешко отношение, случвало се е да има нужда единствено и само от…храна. Става ми болно, че никой не се интересува за него и се старая да му дам не само необходимите грижи, но и малко спокойствие, сигурност и усещане, че не е забравен. Не винаги можем да излекуваме всичко, но винаги можем да се погрижим човекът срещу нас да не се чувства изоставен.

– Къде се виждате след пет години и какъв лекар искате да бъдете?

– Ако след 5 години съм запазил любопитството на студента, желанието да се доказвам и сърцето, с което съм прекрачил прага на болницата, ще знам, че съм на правилния път. Най-важното е да опазя съвестта си непрегоряла и чиста, сърцето си – съчувствително, а ума си – буден.

В най-четената книга на Земята има много ценни уроци, които често чета и препрочитам. Там се казва: “От всичко, което пазиш най-много, пази сърцето си, защото от него бликат изворите на живота”.