ДА ИЗЛАЗИМ НА ОТКРИТО
ПЕТЪР СЯРОВ
По възпламенените разговори във връзка с един закон, който раздели за пореден път разделеното ни за какво ли не народонаселение, наричано "хората", няма как да не заема, поне в себе си и за себе си, страна.
Не че не съм наясно по принцип и не надушвам за какво в случая иде реч. Идат избори и почитателите на конспиративни теории за пореден път и отново трябва да получат своята порция от страхове и омраза. Сеячите на такива теории не са особено изобретателни, но колкото по-плоскоземни са техните внушения, че ето на, попречихме с голи гърди норвежците да не отведат децата, сега обаче те са подложени на подлата и страшна опасност - джендъра. И ние пак сме насреща, дори със специален закон. Изглежда този закон тъпо, нелепо, обидно. Но намира почва. За която трябва да си признаем, че я има тази почва, че сме я унаследили, заложена ни е.
Зад това ми твърдение стои една една история, през която се опитвам да си водя вътрешния разговор по темата.
За достоверност ще си позволя известна обстоятелственост, следваща фриволната логика на спомена.
-------
Обичам упойващия мирис на прясно окосена ливада от цъфнали билки и на окосена люцерна. Отрано сам се научих да кося. Точно помня кога по случайност тръгнах след въпросната история.
Пролетта беше бухнала, бях на 33, неудържим във всичко.
Удаде ми се възможност да го докажа пред себе си - можеше ли да ми се опре този декар люцерна да я подхвана с натънената с чукчето и наострената с бруса коса - марка "солинген", останала от дядо ми още.
Земята под краката ми също беше силна и равна като тепсия. Стъблата на люцерната бяха дебели като праз, със съскане и пращене полягаха откос след откос.
Сила черпех и от поредната бира, разбира се. От бирата и усукването на кръста, специално движение без което не може да се свърши тази работа, оказа се, без да усетя, се е размърдало камъче в единия ми бъбрек, за чието наличие, не съм подозирал. Разбрах го, когато с непоносими колики се озовах във военната болница на системи.
Като се посвестих, възрастен мъж, седнал на съседното легло, сменяше отново намокрената кърпа на челото ми и навлажняваше устните и присъхналата ми от обезболяващите лекарства уста с резенчета от лимон.
Призори се разпяха славеите от парка на болницата, поолекна ми. Разговорихме се тихичко. Мъжът, с който се оказахме съименици, ми обясни, че загубил част от слуха си от хининизирането. В мочурищата на Беломорието, където била неговата част, имало много комари и малария. Като санитар имал достъп до хинина и може малко да е прекалил с него.
В краката му торбичката се пълнеше с тъмночервена течност. Каза ми, че ще изтрае докато дойде сестрата да я смени. Пресилил се докато ремонтирал гаража на внучката си, от това била хематурията, иначе се решил да си оперира простата, затова е тук. Чакал ред. Този, оперираният, дето охка и пъшка цяла нощ, бил преди него.
Като разбра къде съм роден, рече, зная го това село, доста хора съм срещал, може и да не са живи вече. Какви хора. Обеща да ми разправи случай, който разплитал навремето.
Не можа да ми го разкаже. Аз го изпреварих с операцията. Проклетото камъче, според докторите било колкото царевично зърно, но се затъкнало в извивката на уретера и няма да мръдне от там. Разтревожиха ме, че ако не се вземат мерки, мога да загубя бъбрека и аз се съгласих да ме оперират.
Когато след две денонощия в реанимацията, на собствен ход си дойдох отново на продънения креват, бай Петър дишаше тежко, беше прежълтял, чертите на лицето му изглеждаха плашещо. Беше останал сам в стаята. Жена му, доста по-млада, прекарала нощта край леглото му. Очакваше да дойде дъщеря им от София. Рязко състоянието му се влошило. Дъщерята се появи, разтропана, пресилено бодро успокояваше майка си, уреди да преместят баща й в реанимацията. Докторите вероятно и без нейното настояване щяха да положат всички грижи за важния пациент, бивш служител в милицията.
Когато ме изписаха, бай Петър беше все още в реанимацията с все по-намаляващи надежди да се оправи.
-------
След няколко месеца, вече беше дошла приятно топла златна есен. По обичайния път към къщи в Градската градина на една от пейките видях смътно познат възрастен мъж. Нямаше как да не се сетя за лицето на мъжа, който сменяше мократа кърпа на челото ми и ми стискаше парченца от лимон, когато спешно бях попаднал във военната болница. Като санитар той сам преценил, че съм получил и топлинен удар, освен бъбречната криза, и правел каквото знае, за да облекчи състоянието ми.
И той се сети за мене, за младежа с бъбречната криза.
Станало чудо, върнали го от оня свят, но отказали да му оперират простатата и сега е с катетър и торбичка, имало да тегли още.
На следващия ден по същото време на същото място пак се разприказвахме. От хинина той наистина дочуваше слабо и аз повече го слушах. Припомних му, че е споменал за някаква история от родното ми село.
Като всеки възрастен, говореше му се за някогашни житейски перипетии.
Предавам разказа му така както съм го запомнил, но от първо лице, с неговите думи: Роднини бяха внесли жалба, че техен близък е убит, намерили го удавен в кладенец край селото. Всички бяхме нови в милицията, неопитни да разследваме криминални престъпления. Мене изпратиха да извърша проверка, бях най-възрастният, участвал съм в двете войни.
Беше минало погребението, но от семейството се съмняваха, че техният близък е паднал без да иска или сам се е хвърлил в кладенеца. Не вярваха, че така се е случило, както всички си обяснявали нещастния случай. То и разследване не беше проведено. Селска работа, не повикали лекар, потънали в скръбта си. Ставаше дума за съвсем млад човек. Бил женен от няколко месеца, младоженец.
Първите няколко пъти ходих с мотора, с авото, и се връщах вечер в града, после приспивах в селсъвета. Разговарях с невестата му, с роднините от двете страни, защо може да е сложил край на живота си, ако е станало така. Неговите роднини държаха, че е удавен. Но кой може да го удави и защо. Започнах да търся края, от който да разплитам чорапа, как са се оженили младите, искали ли са се или ги натиснали и ги оженили, дали са направили белята предварително. Все нещо трябваше да има. Младоженката, почернена, плаче, от нея не можех да изкопча нищо. Вярваше, че сам е посегнал на живота си.
Една комшийка се престрашила и скришом ми разправи, че не вярва да се е удавил сам и изплю камъчето. Нейна дружка, с която си имали думата, наскоро й разказала, че младоженката била доверила на етърва си, че с девера й не били още като мъж и жена. Сама и го казала, кахъряла се какво да прави, да си отиде ли у техните като измисли нещо, без да им каже истината, защото и е на сърце и е много добър към нея.
Така и не се установи как това скришно нещо е стигнало до бащата и брата на булката на Кирчо, да, така се казваше младежа. Та те, баща и син, за да се отърват от срама, както обясняваха, какво направили. Причакали зетя една привечер на кладенеца, когато той обикновено докарвал животните да ги напои. Бащата с един само удар с дебела дрянова тояга повалил неподозиращия Кирчо, че роднините на жена му са дошли да го бият. Дали е било така, бащата пое вината, като ги притиснах, за да спаси сина си. Твърдеше, кълнеше се, че самичък пуснал с главата надолу Кирчо в кладенеца.
Старият проговори след като доста твърдо затягах обръча дни наред около тях, казах им, че ще ги арестувам и ще изровим тялото и всичко ще стане ясно. Предадоха и дряновицата.
Какви хора, не чувстваха вина. Съдът ги одрънка - бащата, възрастен вече, на двайсет години, сина на десет, после ги намалиха на осем. Това е случаят, каза ми бай Петър. Абе, простотия и зверство. Аз на толкова хора съм спасявал живота през войните... И войната е зверство, но да убиеш невинен човек, който не ти е направил нищо... И ако не бях се разровил, можеше като нищо да им се размине.
-------------
Бях дете, когато се разчу, че синът е излежал присъдата си и е пуснат. Едни вярваха, че Кирчо е убит, други допускаха, че се е удавил сам. Бащата не доживя освобождаването си от затвора.
-----
Овдовялата без време, младата булка се омъжила за наш съсед, също на второ венчило, хром след злополука... Беше хубава все още жена, имаше две деца... Когато минаваше край нашия двор ме закачаше, беше мила. След години, нали бях научил от бай Петър какво точно се е случило, пак съм я срещал и все ми се струваше, че в очите й има нещо спотаено, тъжно. Питал съм се дали тя самата беше си отговорила какво се беше случило с Кирчо наистина.
----
Родителите ни навремето със сигурност не знаеха думата табу, но следваха това неписано правило. Лошото да не се чува, да не излиза от къщи. Днешните повечето вероятно знаят думата и настояват да няма теми, които не са за пред чужди уши и очи, да няма забранени теми.
Като връщам лентата назад, не знам как се стигало до споменаването на Кирчо, чувам майка ми да казва, какво хубаво момче, какъв добър младеж - весел, засмян, с китка над ухото, пее все. Господ да ги съди, да му носят греха и на оня свят, тези дето го убиха.
Намерилият нелепата си смърт в кладенеца младеж според бай Петър бил различен. Объркващо различен за погубилите го, за да скрият срама си от неговата различност да се сродят с такъв човек.
Трудно е да се разсъждава сега доколко смъртта на човек като Кирчо, е жегнала съселяните му, засегнала ги е по някакъв начин. Или са пожелали по-скоро да не мислят за неговата участ, да забравят случилото се.
Докато се опитвам да се върна назад, си давам сметка, че не мога да приема без съжаление, че тези хора като част от нашето общо народонаселение, наричано хората, отхвърлят, не понасят, зачертават от своя свят различните. Срамуват се, дори както в трагичния случай, са готови да се разправят с тях с необяснима жестокост...
Дали трябва да се говори и как трябва да се говори за различните, нека всеки от нас се замисли.
В педагогиката има принцип - за възпитанието на децата няма подходяща възраст, няма подходящо време, няма подходящо място да се случва. Те винаги са подходящи.
Нищо не трябва да бъде табуизирано, да бъде заметено под килима. Време е да изпълзим, да излазим, на открито и с лице пред съдбата на различните.
Да опазим тях и себе си.
------
Случайно или не, онзи злощастен кладенец в моето детство вече беше заличен, засипан. Случилото се там да бъде забравено.
Другите кладенци на поляните край селото носят името на този, който ги е изкопал и изградил за общо ползване за водопой на добитъка си стояха. Може и още да са си там.
-------
Кладенецът, който моят пра пра дядо някога изкопал на най-големия мегдан в селото, в детството ми все още беше място за сборища. Водата му беше питейна и преди водоснабдяването не оставаше без хора край него. По-късно остана в средата на чудесен ограден парк... От парка сега почти няма следа, оградата е съборена... Дали по-младите вече знаят, че този кладенец там е Дядовлаевият. Но това е друга тема.
