ТРИМА АКТЬОРИ В „САМОТНИЯ ЗАПАД“

Очакваме едно зрелищно представление в стила на черната комедия, на ръба на комичното и трагичното. За първия за сезона спектакъл на Сливенския драматичен театър говорят актьорите Димитър Марков, Ивайло Гандев и Наталия Георгиева

След броени дни, на датата 18 октомври, предстои първата за сезона премиера на Сливенския драматичен театър – по пиесата „Самотният Запад“ на легендарния ирландец Мартин Макдона. Режисьорът на спектакъла Венцислав Асенов и екипът от артисти ще представят своя прочит на небезизвестната черна комедия. Актуалните послания са за повече любов, вяра и Бог, защото те липсват на съвременния човек в един свят, в който моралните ценности са изместени до неузнаваемост и имат нужда от спасение.

Очакваме едно зрелищно представление на ръба на комичното и трагичното, с участието в него на гостуващата звезда Любомир Нейков. В главните роли ще видим сливенските театрални звезди Димитър Марков и Ивайло Гандев, в компанията на най-младото попълнение от екипа на сливенския театър – актрисата Наталия Георгиева, която ще направи в това представление своя дебют. В навечерието на премиерата, сливенският артистичен екип сподели свои мисли за спектакъла и за себе си в него така:

ДИМИТЪР МАРКОВ:

„ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ДА ПОПАДНЕШ В ДРАМАТУРГИЯ НА МАКДОНА“

За пръв път ми се случва да играя Мартин Макдона – един автор, който много ми допада и като драматург, и като режисьор – гледал съм всичките му филми и страшно много го харесвам. Той е много особен, различен автор, много съвременен и смел. Винаги е предизвикателство да попаднеш в такава драматургия. Това изисква от актьора голяма концентрация, изисква артистичност, опит и добър екип, който да мисли в една посока.

В този спектакъл аз за втори път се срещам с режисьора Венцислав Асенов, който е много интересен като начин на работа. Освен пиесата, която имаме като текст, той „дописва“ във втория план още една пиеса – цяла партитура от взаимоотношения между героите, по която те извършват най-прости движения, жестове и мизансцени, в които обаче винаги има дълбок контекст.

В нашия екип и в нашия творчески процес се случиха много хубави неща. Едно най-хубавите е, че имах възможност да работя с един от моите любими актьори – Любомир Нейков. Беше голямо удоволствие за мен – получи се много хубава творческа среща. Той е прекрасен човек, веднага се отвори към нашия екип. Ядрото от сливенския театър сме аз и Ивайло Гандев, заедно с най-новото попълнение в трупата Наталия Георгиева. Час и половина след първата ни среща се чувствахме така, сякаш се познаваме от много време, започнахме да работим много близко заедно. С взаимно разбиране и доверие работата вървеше много леко.

В новия ни спектакъл, чиято премиера предстои на 18 октомври, публиката ще види много интересни и дори странни герои, с твърде особени взаимоотношения помежду им. Като жанр спектакълът е доста специфичен. В него има една отправна точка, която тръгва от библейското сказание с известната проповед на Иисус в планината, че като те ударят по едната буза, трябва да си предложиш и другата. А тези двама братя са от по-различните хора, които, като им ударят едната буза, отвръщат със седем-осем удара на другия. Но в тази тяхна вражда има доста близост, те са като неуправляеми деца и има някаква голяма топлина между тях. Идеята на представлението е, че едни хора, които на пръв поглед изглеждат зли, всъщност имат нужда от любов. Тази любов те някак не успяват да си дадат един на друг и един много интересен свещеник се опитва по някакъв начин да ги вкара в правия път. И се чудиш в един момент, как тези „чешити“ на Мартин Макдона може да са такива диваци, а самият автор толкова да си ги обича. Загадката е, че те като че ли са лоши, но има нещо отгоре, което ги обича.

Пиесата неслучайно се казва „Самотният Запад“. Каквото и да вършат героите, в контекста на тяхното поведение има борба срещу самотата. Те много се страхуват от нея, искат да избягат от нея и каквото и да им се случва, по някакъв начин, под една или под друга форма, търсят другия човек. Може би това е посланието на нашето представление: човекът не живее сам за себе си, а в общество от хора, независимо голямо или малко то и единственият начин да оцелее в него е да изпраща добро към другите.

НАТАЛИЯ ГЕОРГИЕВА:

„ХОРАТА ТРЯБВА ПОВЕЧЕ ДА СЕ ОБИЧАТ, ЗА ДА НЕ СА ТАКА САМОТНИ“

Представлението дава много широко поле за радост. То е черна комедия, но всъщност не е комедия. Смехът идва може би от някаква доза болка и от усещането, че в живота по принцип, когато се случват отвратителни неща, има нещо хумористично в тях. С иронията, хумора, гротеската, надсмивайки се над слабостите, хората могат да надмогнат неприятните ситуации и да изплуват на спасителния бряг. Смеейки се, хората имат възможност да се справят с глупостта, подлостта, низостта, падението, гнусотата, мизерията, безчестието. Иначе затъваме все по-дълбоко в тази болка и мизерия.

Дебютът ми в този спектакъл е все едно да те вземат и да те хвърлят изведнъж в много дълбоката вода, в най-дълбоката част на морето. Но е хубаво, че има хора, които ти помагат да плуваш. Изключително съм благодарна на режисьора Венци Асенов, че ми даде шанс да участвам в тази постановка, че ми се довери. Много пъти съм си мислила – в тази нелека драматургия, ще успея ли? Той толкова много ме окуражаваше, заедно с Ивайло, Митко, Любо, успокояваше вълнението ми, даваше ми вяра, когато се отчайвах. Търпението, любовта, с която ме обградиха тези хора, които са адски добри и талантливи актьори, ме окуражаваха през цялото време на репетициите и извън тях. Всички ми помагаха, дадоха ми много неща и в актьорски, и в чисто човешки и емоционален план. Те имат много повече опит от мен и това ме респектираше, чудех се в началото какво да кажа, трябва ли да се обаждам въобще, сега вече тази ми несигурност изчезна, благодарение на тяхната помощ. Стояли сме до 11 часа вечерта да разчетем сцената, да я анализираме дума по думичка, заради нещо, което на мен ми е трудно или неясно. В образа, в който влизам, на младо 17-годишно момиче, има много неща, които аз виждам в себе си, през които съм преминавала или преминавам и не бих казала, че ми е далечен този образ, даже намирам много допирни точки със себе си.

В представлението ни има доста неща, над които човек може да се замисли, които трябва да промени в живота си, неща, които виждаме всеки ден, но отминаваме покрай тях. Моята героиня може би иска да каже на публиката, че хората трябва повече да се обичат, за да не са толкова самотни. Всъщност, и аз бих й казала същото. Това е посланието.

ИВАЙЛО ГАНДЕВ:

„ДОБРИЯТ ТЕАТЪР СЕ ПРАВИ ОТ СЪМИШЛЕНИЦИ“

Това представление е опит да се надсмеем над някои човешки недостатъци, в самотата на четирима герои от пиесата, които се опитват, с много пиене и много чипс, да живеят със себе си и с останалите. Но тези герои, които на първо четене искат да се мразят, всъщност искат да открият дълбоко в себе си някаква взаимност, обвързаност с другия до тях. Тези несигурни опити търпят абсолютен провал поради егоизма им и поради това, че не успяват да намерят първо себе си. Защото за мен самотата започва от точката, в която ти не успяваш да намериш себе си в битието, от неимоверната егоцентричност, която излъчваш, от желанието да бъдеш винаги отгоре, винаги пред другия, независимо с какви средства. Това са само част от посланията и намеренията в това представление, което се опитахме да изработим искрено, с много любов, старание и труд. Времето, което прекарахме заедно с целия екип по време на репетициите, за нас беше изключително ценно. Целият процес беше много ползотворен като развитие и отношение. За мен това беше едно много приятно завръщане в миналото, защото познавам отдавна режисьора Венцислав Асенов, с Димитър Марков, както се казва, израснахме в Сливенския театър, а с Любомир Нейков се познаваме още от НАТФИЗ и имаме честта и удоволствието да се срещнем за първи път на сцената. В това мое своеобразно завръщане в миналото, обаче, има и поглед към бъдещето. Това бъдеще виждам в присъствието на младата актриса Наталия Георгиева, която внася един изключително свеж полъх на младост и енергия. Компанията е страхотна и това е една от основните причини да се получи добър спектакъл, в който всеки е дал своя принос в общото, което трябва да изградим и покажем на публиката. Все повече се убеждавам, че театърът трябва да се случва с хора, които се разбират и уважават.

Аз бих искал публиката да усети желанието ни да се случи това представление по най-добрия възможен начин, да провиди труда и творчеството на хората, които са го създали. Защото зад това представление стоят доста повече от пет човека – четиримата актьори и режисьора. Зад него стои сценографът в лицето на Теодор Киряков, страхотната музика, написана специално за това представление от Павел Васев. Зад него стои трудът и старанието на помощник-режисьора Ваня Червенкондева, на сценичните работници, на целия театър. Изобщо, за да са се случи нещо хубаво, трябват съмишленици.

За първи път се срещам с текста на Мартин Макдона, който удивително напомня за житейски ситуации от ежедневието и живота, който ни заобикаля. Въпросът е публиката да припознае темите, които задаваме, като свои. Целта е да си дадем сметка къде сме, какво правим, защо го правим – или защо не го правим, какво ни липсва и какво ни е нужно, за да бъдем хора.