ДА СЪБУДИМ ЗАЛЕЖИТЕ ОТ ДУМИ
Пред очите на възрастните поколения, които все още са на белия свят, българската словесност беше насилена на два пъти, огъна се, пречупи се. В първия случай не издържа на натиска на нахлулата от съветска Русия пропаганда за това, кое е истина. Доколкото речта е отражение на живота ни, свикнахме на черното да казваме бяло и истината беше принудена да се промъква през иглени уши. Тъй нареченият езопов език в литературата особено, беше убежище все пак да се нададе спотаен вик - какво правим, накъде сме тръгнали, докъде ще стигнем. Истината в официалния език беше окована в стереотипи, в клишета и постулати от последна инстанция и отклоненията от него бяха почти невъзможни.
Как стигнахме до второто огъване?
След падането на Берлинската стена и последвалия преврат у нас, спонтанно потърсихме забранените до забрава думи за истината. И тези думи будеха невиждано въодушевление. Бяха думи знаци за настъпващи промени.
Но, за съжаление, беше за кратко. Отричайки се съвсем справедливо от казионната словесност, в търсене на думи, които имат реално съдържание, звучат по-приемливо, с повече човещина в тях, се оттласнахме в речника на булевардните издания. А не след дълго и към речника на улицата в лошия смисъл, към мутренския речник. В най-официалните институции нахълтаха метафори от братовщината, братиньовщината и подобни.
А в езика, както във всички останало, е важна мярката - да бъде цветен, жив, заразителен, провокативен, но и да стига до дълбочината и същината на явленията и фактите, а не да ги профанира, за да бъде "разбран" говорещият и от най-неразбиращите нещата от живота.
На тези разсъждения преди няколко дни ме наведе една фраза от филм за първите дни на войната на Великобритания с нацистите. Когато след една емоционална реч в Парламента водачът на правителството успя да пресече пораженските нагласи на някои важни членове на Военния комитет, които бяха предприели конфиденциални "спасителни" според тях стъпки за армията и страната, за преговори с Хитлер чрез посредничеството на Мусолини. След речта на Чърчил, който възпламени Парламента и нацията за борба докрай срещу Хитлер, защото британците никога няма да паднат на колене пред тиранията, двама от членовете на военния му комитет - единият от тях болният тежко бивш премиер Чембърлейн, останаха буквално слисани. Но и прозряха какво се беше случило. Произнесена беше репликата помежду им, с горчивина и проблясък, че може би този е изборът все пак - Успя да мобилизира английския език... А Чърчил е бил в оня съдбовен момент с това едва ли не най-силно оръжие срещу нацистката военна машина. А той е можел да го използва и е възправил своя народ за тежък избор на борба докрай. Тогава, ако не греша, се ражда и този възпламеняващ знак на двата пръста и досега за всяко важно дело в живота на народите - V... Победа.
Ако ние днес наистина искаме да има промяна в нашия сегашен объркан, нечестен, несправедлив живот. Трябва да последваме примера на великия Чърчил - като нямаме подобни лидери, ние като общество да се вземем в ръце и да МОБИЛИЗИРАМЕ българския си език. В него има големи залежи от словесни пластове това да се случи.
Езикът на политиката се изюди. И от там поразява и нашия общ език. А бе наречен някога свещен, свят...
На ден като днешния сме длъжни да се замислим в тази посока. Защото май и ние друго оръжие нямаме. Нали далече не всички сме си загубили ума и ще се продадем за няколко гроша, в случая за няколко копейки...
24.05.2023 г.
Петър Сяров
