ДЕЗДЕМОНА ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ФЕМИНИЗМА

Темата за женското равноправие и неговите интимни и социални подбуди – прочетена в сатиричен план на сливенска сцена, в пиесата на носителката на „Пулицър“ Пола Вогъл и под режисурата на Петър Денчев

Сливенският драматичен театър открива новия си сезон с „Дездемона“. Пиесата на американката Пола Вогъл на сливенска сцена поставя режисьорът Петър Денчев. В творческия екип влизат художникът Петър Митев и композиторът Христо Намлиев. Преводът е на Харалампи Аничкин. В представлението участват три очарователни актриси – Яна Георгиева, Вяра Начева и Мария Манолова. Премиерата очакваме на 13 септември.

В света на Пола Вогъл и в творческия замисъл за съвременен прочит на историята на Дездемона ни въвежда в аванс режисьорът Петър Денчев.

- През 2008 г. в театър „София“ излиза постановката на Николай Поляков по пиесата „Как се научих да кормувам“, за която Пола Вогъл получава „Пулицър“. Правени ли са други нейни постановки у нас?

- Освен в театър „София“, мисля, че в театър „199“ една друга нейна пиеса беше поставена – „Най-древната професия“ в постановка на Ивайло Христов. Като цяло у нас не са поставяни много заглавия от Пола Вогъл, което е жалко, защото тя е едно от големите имена на съвременната американска драматургия. Нейният творчески пик е през 80-е и началото на 90-е години. Тя е една от най-изявените феминистки авторки в театъра. Учителка е впрочем, на Сара Рул, Бриджит Карпентър, Нило Круз и много други съвременни автори, които пишат за театър в САЩ. Преподава драматургия в университета в Йейл, сътрудничила е и на университета Браун. С пълно основание можем да смятаме Пола Вогъл за съвременен класик на американския театър. И е жалко, че българската публика не се е сблъсквала досега така обстойно с по-сериозно отношение към тези текстове. Изобщо, темата за феминизма, за ролята на жената в обществото, малко или много е чужда на нашия театър. Тази тема звучи доста ексцентрично у нас и е тъжно да кажем, че в 22-рата година на 21-ви век намираме това за нещо необичайно.

- С какво Дездемона на Пола Вогъл се различава от Шекспировата героиня и какво ги свързва?

- Пиесата на Пола Вогъл стъпва на класическата фабула, като развива сюжета си върху трите основни женски персонажа – Дездемона, Бианка и слугинята Емилия. Без да нарушава класическата сюжетна структура, пиесата дава гласове от съвременна гледна точка на женските персонажи, като ги извежда от иконизацията, която им е дадена от класическата драматургия. Извежда ги от ролята на жени, обслужващи мъжките персонажи Отело, Яго и Касио. Пиесата, а от своя страна и представлението, дава на женските образи съвременен облик: Дездемона не е невинна жертва, а жена, която, благодарение на своята социална позиция на аристократка, живее с еманципирано съзнание спрямо собствената си сексуалност, спрямо желанието да избира партньорите си в живота, за разлика от нейната слугиня, която е бедна и не може да си го позволи, защото зависи от социалното израстване на своя съпруг. В този смисъл, пиесата разчита на това, че женската еманципация е и социален феномен, тя не е нещо, което може да бъде достъпно за всички спрямо някакви идеологически рамки. Тук нямаме чисти идеологически послания. Самият жанр на представлението, а и на пиесата, е сатиричен. Пиесата не е откровено комична, но работи с инструментите на сатирата, противопоставяйки различни характери, социални позиции, възгледи, които иначе, ако не ги срещнем на театралната сцена, не биха могли да се срещнат в директен разговор едни с други. Това са любопитните неща, това са разликите. Разбира се, това е съвременна пиеса. Тя дава перспектива въз основа на днешния ден на тези персонажи, развива техните и силни страни, и слабости и в известен смисъл преодолява идеализацията на този сюжет. В пиесата на Вогъл тези жени не са просто „присъдружни“ на мъжете си, те имат своите и сексуални, и емоционални необходимости, подвластни са на своите капризи – на всичко, което не сме свикнали да мислим за жените през Средновековието, през Ренесанса, защото от тези периоди ние имаме достъпна само литература, писана от мъже.

- „Дездемона, пиеса за една кърпичка“ е цялото заглавие на пиесата на Пола Вогъл. Какво е закодирано в него?

- Че една кърпичка се оказва движещата интрига в един свят на лицемерни лъжи, изневери, сексуално подчинение и т.н. В случая тази кърпичка се оказва много ценен знак, от една страна на мъж, който иска да контролира жена си, а от друга страна – на една жена като Бианка, която бихме упрекнали в непристойност и морална пропадналост, а за нея се оказва много ценен знак на искреност – за това, че един човек я й е дал като знак на любов. И през тази кърпичка са разказани тези парадокси – че онези, които ние иначе морално укоряваме в живота, имат също своите човешки качества, а онези които иначе идеализираме, се оказват подли и недостойни за уважение. В този смисъл, пиесата играе именно с разместването на тези морални гледни точки. Опитва се да постави зрителя в неочаквана ситуация спрямо сюжета.

- „Вогъл има склонност да избира чувствителни, трудни и сложни теми за драматизация.“ – пише Джил Долан, известна в САЩ театрална изследователка и феминистка. Кои са тези теми в „Дездемона“? На кои от тях акцентирате в сливенското представление?

- Те няма как да не са свързани с тази феминистка тема, защото авторката се концентрира изключително върху женската природа, върху пренебрегваното от драматургията, върху тази уклончива женска чувствителност, виждана като такава от мъжка гледна точка, а всъщност много устойчива, по някакъв начин преливаща в мъжката сила. Дори в отношенията си с Бианка, самата Дездемона употребява параметри на общуването, които са по-характерни за мъжете – понеже женското приятелство винаги е форматирано от гледна точка на това как жените искат да се еманципират през мъжкия поглед. Характерно за Вогъл е поставянето на проблема, че ние сме слепи за чуждата съдба, че сме неспособни да разберем чуждите потребности, че не можем да видим докрай как причиняваме страдание на другите, когато действаме от позиции, които са ни дадени априори. Днес в обществото вече имаме много по-хоризонтална йерархия, няма такива тежки структури като монархическите и това е някак си по-поносимо. Класовият въпрос обаче се оказва ключов. Как всъщност определяме себе си класово и от това как точно се определим – докъде достига нашата свобода – трудова, икономическа, лична. Това са неща много важни и валидни в днешния ден. Ние си мислехме, че с отмирането на социализма в Източна Европа и с настъплението на капитала, тези неща ще стават много по-малко важни, а се случи обратното – те се оказват много по-важни сега. Защото днес също се намираме в позиции на неравенство, много по-тежки от тези преди Втората световна война.

Самият факт, че върховният административен съд на САЩ позволи всеки един щат да определи дали абортите могат да бъдат забранени или не, а ние в този момент се занимаваме точно с тази пиеса, показва колко навременно се занимаваме с това. Защото правото на жената да избира какво да прави със своето тяло, а не да бъде просто репродуктивна функция на мъжа, е и социално право. Докато ние в Европа се радваме безотказно на такива свободи, виждаме места като в Северна Америка, където сме смятали, че социалният прогрес е много напред, а се оказва, че той е по-въпрос. Ето, в Тексас абортите вече са забранени под силния натиск на евангелистката църква. Според статия в New York Times от 17 август т.г., забраната влиза в сила от 25 август т.г. и в Оклахома, Арканзас, Южна Дакота, Уисконсин, Луизиана, Мисисипи, Мисури, Алабама, Кентъки, с изключения за изнасилване и медицински показания. В още четири щата – Охайо, Тенеси, Айдахо и Джорджия, има само шестседмична забрана, във Флорида – 15-седмична, в Юта – 18-седмична, в Северна Каролина – 20-седмична, докато федералните съдилища не са постановили окончателна ефективна забрана. В Тексас забраната за аборти е без изключения. Можем да намерим много такива паралели и корелации. Затова е важно да мислим и да говорим точно за такива проблеми. И то през сюжети, които предполагат повече забавление, отколкото размисъл.

- Обичате да запознавате публиката с непознати или малко познати автори, стилистики, естетики. Поставихте на сливенска сцена пиеси на Алехандро Ходоровски, драматизация на Амели Нотомб. Какво е характерното и интересното в драматургията на Пола Вогъл?

- Самата й съдба е много интересна. Пола Вогъл преживява смъртта на брат си, който е бил болен от СПИН. От друга страна тя употребява травмата като необходимост, за да развие своите персонажи. Тя наистина избира много крехки персонажи, които са уязвими именно в това, че носят някаква стигма. Социална стигма. Бианка е сводница и проститутка, Емилия е бедна, а образът на Дездемона е белязан от това, че тя е социално извисена, но заради скъперничеството на Отело, в бягството им на остров Кипър те се намират в безкрайна мизерия. Много характерно за Пола Вогъл е, че тя нарочно поставя персонажите в такива ситуации, за да извади тяхната ранимост.

- С какво Пола Вогъл заинтригува писателя и режисьора Петър Денчев?

- Аз съм правил една пиеса на нейната ученичката Сара Рул във Варненския театър – „Телефонът на мъртвеца“ и познавам творчеството на Вогъл много преди това. Обаче никога не е излизал шанс да предложа нещо такова. Сега излезе възможност да стигнем до нея. В този смисъл всичко казано досега прави драматургията на Вогъл вълнуващ сблъсък.

- Какво е посланието на Вашия режисьорски разказ за Дездемона?

- Че онова, което ние привидно виждаме в другите като качества и често му се доверяваме, може да се окаже пагубно за нас. Често предоверяваме приятелството си на хора, които изглеждат силни, величави, а в един момент малко или много ни предават. Трябва да се доверяваме не на очевидните неща, а повече на онези, които изглеждат по-слаби, обезправени… Както казват древните философи, „нищо не е каквото изглежда и никой не е какъвто изглежда“.

- Защо избрахте точно тази пиеса сега? Защото темата е актуална днес?

- Не само защото е актуална. А защото в България има твърде малък репертоар, посветен изцяло на женските образи. Женската тема не е засегната почти никъде и често пъти се посяга към едни вече доста уморени от клишета заглавия като „Осем жени“ на Робер Тома, като „Домът на Бернада Алба“ на Лорка и така нататък. Като мъж аз смятам, че ако искаме да се радваме на творческото интимно и любовно присъствие на жените в едно общество, трябва ние да се борим за тяхната еманципация, да дадем гласност на някои неща, а не да оставим жените сами да се преборят с нашия токсичен мачизъм. Израз на уважение е ние да стимулираме този процес – въпреки че това е сатира. Но хуморът е еманципация. Човек иска да се смее на нещата, които му се ще да изхвърли от себе си.

- Кои актриси пресъздават образите на трите жени в пиесата?

- Яна Георгиева играе Дездемона. Мария Манолова – Емилия. Вяра Начева играе Бианка. Аз съм доволен, че те мислят критично, парадоксално и активно участват в доизмислянето на образите в чисто сценичната им реализация,в това как да ги поведем по възможно най-оригиналния, по възможнонай-атрактивния начин към публиката. Защото, освен тези социални послания, пиесата предлага и много атрактивно зрелище – на неочаквани персонажи, на неочаквани цитати от съвременността, от действителността. В този смисъл тя е доста зрелищна пиеса и предлага на актьорите много възможности да покажат своите професионални качества.

- С тази постановка, Вие казвате безусловно „Да“ на женската еманципация?

- Естествено. Аз например съм антирелигиозно настроен, без да съм атеист, но не бих стъпил в нито едно вероизповедание, докато не индоктринират жените като възможност те да ръководят служба. И ислямът, и християнството във всичките си деноминации, изключват възможността жените да бъдат достоен наместник на Бога. Това е един генерален въпрос и за мен винаги е било изключително лицемерна новината, че католическата църква ще признае еднополовите бракове, когато тя не се е погрижила да въведе половината човечество да бъде равноправно пред Бога. Тук имаме огромен абсурд. Не само това, има множество други подобни примери..

- „Дездемона“ следователно е спектакъл не само за жени…

- Разбира се. Смятам, че затова е и интересно. Ние, мъжете, можем да разберем през жените повече неща за себе си, отколкото си мислим, че знаем. Въпросът е нашата публика да се разкрепости малко повече. Жизнено важно е да приключим с това, че темите от съвремеността не са интересни и важни. Трябва да гледаме на съвремеността като на сериозен извор на налата работа. Важно е за младите, които искат да живеят в България.

Интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА