СЛИВЕНСКИЯТ ТЕАТЪР ПОСТАВЯ ЗА ПРЪВ ПЪТ В БЪЛГАРИЯ АЛЕХАНДРО ХОДОРОВСКИ

Повече за постановката „Паническа опера“ от режисьора Петър Денчев. Свободен полет на въображението в 24 миниатюри, които съшиват картината на объркания ни свят. Джаз и свобода за птиците в клетка, които мислят, че летенето е болест.

Афишът на Сливенския драматичен театър за новия сезон започва с „Паническа опера“ – първата в България постановка на пиеса на енигматичния световноизвестен артист Алехандро Ходоровски. Паническата опера на Ходоровски на сливенска сцена поставя талантливият млад режисьор и писател Петър Денчев, който от една година е щатен режисьор на Сливенския драматичен театър. Още съвсем млад, ученикът на проф. Здравко Митков от НАТФИЗ има в биографията си над 20 постановки в Варна, Пазарджик, Стара Загора, Сливен, Ямбол, Русе, Сатиричен театър "А. Константинов" София, Народен театър "Иван Вазов" София, Младежки театър "Н. Бинев" София, Фабрика 126 София. Последната в театър „Възраждане“ в София е селектирана за участие на Международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ в Пловдив. Оригиналният и иновативен почерк на Петър Денчев го прави през 2019 г. носител на елитната награда за полет в изкуството „Стоян Камбарев“, за неговия „откривателски подход към драматургията, неочаквани перспективи в режисурата и изграждането на нестандартни релефи на сценичния разказ и пространство с изострена философска и екзистенциална чувствителност“.

Сигурно заради всички това и още нещо Петър Денчев се осмелява да постави Алехандро Ходоровски на сливенска сцена. Биографията на вече 92-годишния Ходоровски е символ на един приключенски живот, изпълнен с вечно дирене и стремеж да се преодолеят границите на разума и тялото със силата на духа и едно неистово въображение. В периода 1970-1990 г. Алехандро Ходоровски добива световна известност с култовите си филми „Фандо и Лис“, „Къртицата“, „Свещената планина“, „Света кръв“ и „Крадецът на дъги“. Но той е още мим от трупата на Марсел Марсо, автор на стихосбирки и комикси (негови са текстовете на „Инкалът“ и адаптацията на „Дюн“, рисувани от легендарния Мьобиус), автор на драматургични творби и философски книги по психомагия. Един от най-енигматичните визионери на нашето време Алехандро Ходоровски сочат за създател на психомагията и психогенеалогията. На кинофестивала в Ситджес през 2006 г. той получава награда за цялостно творчество.

Малко преди премиерата, нещо повече за пиесата „Паническа опера“ и нейния прочит научаваме от режисьора Петър Денчев.

Александър Ходоровски, така наричаният Ходо, е ексцентричен писател, поет, философ, драматург, кукловод, танцьор, мим, маг, лечител, мечтател, режисьор. Какво в театралното му творчество заинтригува Вас като режисьор?

Тази негова пиеса е много предизвикателна, защото тя се занимава със стереотипите на съвременното общество. Занимава се с нашите очаквания за подредбата и правилата на обществото, с теми като спорта, йерархията, любовта. И всяка една от миниатюрите, от които е съставена цялата пиеса, всъщност разрушава нашите очаквания. Тези миниатюри не дават никакви отговори, а в някакъв смисъл те са много свободен полет на въображението. И са много благодатни за това човек да изкаже по един не чак толкова драматичен начин своите тревоги, предупреждения… Отдавна не ми се е случвало да попадна на текст, с който така свободно да се забавлявам, за мен да бъде предизвикателно да измислям, да се забавлявам на хрумки и поради това аз много отдавна исках да се концентрирам върху него. Първо прочетох пиесата на френски и след това я преведоха специално за нас от испански.

За пръв път в България сливенският театър поставя пиеса на Ходоровски. Голямо предизвикателство ли е това?

Поставяме за първи път в България изобщо Ходоровски. Но защо да е предизвикателство, напротив – то е удоволствие. Когато човек каже „предизвикателство“, все едно трябва някаква тежест да отхвърли, а тук не е точно така. По-скоро е много любопитно и се надявам да е удовлетворително.

Дали заглавието „Паническа опера“ идва от понятието „паника“ или от т.нар. „паническо действие“, на което движение Ходоровски е съосновател, заедно с Фернандо Арабал и Ролан Топор? Там Пан означава всичко и бог Пан, който се проявява чрез трите си основни свойства: ужас, смях, симултантност…

Заглавието идва и от двете. Защото в конкретен смисъл точно паниката е част от основната тревога, която движи типажите във всяка една от миниатюрите. Те са поставени в такива ситуации, в които трябва да предприемат някои неща, за да разрешат краткосрочен проблем. А отговорите на ситуациите не съвпадат с техните очаквания. И от друга страна, целият текст е написан именно така: ужасът и смехът, ужасът и хуморът съжителстват на едно ниво, освен това много неща се случват едновременно. Например, има една доста абстрактна сцена, която се казва “Семейна вечеря“. Когато едно семейство вечеря, на заден план едни войници горят трупове, което е алюзия на концентрационните лагери на Втората световна война. Такива много резки контрасти има в цялото действие. Това едновременно е абсурдно, но и социално, защото, благодарение на тези картини, може да се изгради една обща картина на объркаността на нашия свят и неговото неподредено живеене, което се намесва и в нашия личен живот и разрушава интимните му пространства, като дома и семейството. От друга страна, ако човек се опитва да съхрани в такива условия тези неща, изпада в цинизъм. И до голяма степен, този текст всъщност е много циничен. Но той е циничен именно защото се занимава с маниите на съвременния човек, с изкривяванията на тази маниакалност. В първата сцена се казва, че всеки един от героите, понеже е изгубил паметта си, спокойно може да намери своите начини за полудяване…

Какво иска да каже Вашият прочит? – Малко повече за режисьорската идея…

Не може да се формулира дидактично рационално послание, по-скоро това е опит да се надсмеем над абсурда и безмислието, пред което се изправяме в съвременния живот. Ако се приемаме твърде сериозно, бихме изпаднали в много тежки противоречия със самите себе си, в някакъв вид екзестенциална криза. А такива театрални актове или актове на изкуството обикновено освобождават човека. Те не го лишават от тревогата, че съществуват тези противоречия и проблеми, но отнемат голяма част от напрежението. Човек автоматично следва правила, които са измислени от хората, но ако догматично следва правилата, това няма да го спаси от безмислието. Човек трябва внимателно да избира с каква степен на сериозност трябва да приема света около себе си. И това ми се струва много важно точно във време, в което ние едновременно сме на прага на някакви много сериозни социални промени, когато сме в медицинска, социална, политическа криза и виждаме как много голяма част от моделите, които познаваме, вече не работят. Светът се променя, а ние сме изпълнени с недоверие към новото, вкопчваме се в старото. Или пък новото още не се е показало като достатъчно сигурно и атрактивно… Затова този текст звучи много сериозно и адекватно на днешния ден.

Кога е писана пиесата?

В края на 60-те – 1967-68 година. Тези години също са време на промени, защото тогава всички, които са родени по време на войната, навлизат в своята зрелост. И до голяма степен отхвърлят начина на живеене на предишните поколения. Дали ще става дума за студентските бунтове в Париж или за Пражката пролет през 68-ма, става дума за нова форма на публичност , за нова форма на изразяване на себе си. И всъщност ние, като живеем в такъв момент, много трудно можем да различим наистина ли това се случва или са някакви капризи на времето. А според мен, сега сме на прага на точно такива промени. И такива актове на изкуството ни предпазват от реакционерство, да не се агресираме срещу новото, срещу промяната, при положение че те са неизбежни.

Доколкото разбирам, пиесата няма точно определен жанр…

Така е. Но разбира се, чрез театралния език, ние поддържаме някаква жанрова форма на иронията, на пародията, на гротеската.

А как й влияе това, че авторът е авангардист, сюрреалист, фантаст…

Има много голямо отношение. Вътре в самите миниатюри много голяма част от темите се повтарят, като тематична нишка. Но доста свободният му подход към тях дава възможност за много голямо разнообразие в структурата. И наистина, точно неговата природа много силно присъства в самия текст. Имаме сцена с плувци, които, вместо да се състезават, измислят правила как е добре да се състезават, имаме спасители, които отказват да спасят един удавник, защото не знаят какви са мотивите той да се дави, имаме сцена, в която една жена иска ухото й да бъде отрязано, защото само така ще бъдат изтръгнати черните мисли от главата й… Всичко това дава много очарование на проблемите. Имаме две песимистки, които се боксират, за да не бъдат съгласни една с друга. Имаме двама оптимисти, които не могат да се скарат помежду си, затова търсят поводи да се скарат. Това присъства много ярко в пиесата.

Един цитат от Ал Ходоровски: „Птиците, родени в клетка, мислят, че летенето е болест“. Кореспондира ли той с пиесата, която поставяте?

Да, това е много характерно за типажите вътре, защото те всички са движени от границите на някакъв стереотип, в който вярват. Не могат да видят отвъд, не могат да видят, че има контекст извън това. В пиесата има една девойка, която търси любовта само чрез въпроси и отговори, без да става дума дали ги намира или не. Има я идеалната жена, която е готова да се преоблече и да смени външния си вид така, както всеки мъж би искал, но за нещастие среща мъж с идеал, който винаги е обратното на това, което тя предлага. Имаме война на трима генерали, които имат само един войник и не могат да си го поделят. Ето, по този начин авторът разобличава безмислието. Ако се смени гледната точка, всъщност се променя перспективата – това, което би могло да бъде сериозно, става комично или трагично, в зависимост от фокуса. Както вечерящото семейството, което всъщност е собственик на пещта, където горят войниците. И те много се сърдят, че войниците са невъзпитани и вдигат шум докато ги горят…, което кореспондира със съвременния цинизъм. Живеем в общество, в което никой не би жертвал собствения си комфорт заради някой друг, дори ако става дума за престъпление или насилие. С такива полюсни стереотипни противоположности се борави във всички сцени и това е много освобождаващо и същевременно зареждащо.

Лесно или трудно се справят актьорите с Ходоровски?

Те изпълняват това, което търсим заедно. Но предполагам, че самият контакт с публиката ще промени много самото усещане. Не мога да го предрека. Аз не зная как публиката ще приеме една такава игра, в която всъщност не й се разказва история, а й се предлагат постоянни промени на гледната точка и то за много кратко време, в 24 миниатюри. Имаме един герой – актьор, който казва монолога на Хамлет, но има говорен дефект. Но той пък има една почитателка, която вярва в неговия талант и би дала всички за него. За мен е любопитно да проверим реакцията на публиката.

Как сценографията и музиката подкрепят идеите на спектакъла?

Режисьорският замисъл е, че това, което обединява тези хора, тези типажи и тези миниатюри е, че те са едни спортисти, забравени на един олимпийски басейн. Те там живеят и го обживяват, и разиграват всяка една от тези ситуации като някакъв спомен от предишния живот. И сценографията всъщност представлява не много реалистичен, по-скоро абстрактен модел на един басейн, заобграден със знамената на всички държави от Европейския съюз, като той е едновременно конкретен образ, който се играе и метафора за мястото, където ние живеем – Европа, чиято история винаги е минавала през най-различни катаклизми и конфликти и сега може би пак сме в нещо такова. А музиката на Пламен Мирчев – Мирона има голяма роля за структурирането на спектакъла чисто постановъчно, защото тя дава и тематични насоки, но основно играе режисьорска задача – експлоатира даже и познати музикални мотиви, чисто аранжирани, като например Болерото /Болерото не е откритие на Равел, то съществува като танц преди Равел/, като различни джазови импровизации, най-вече защото самата структура на пиесата е доста освободена. И аз имах усещането, че звуковото усещане също трябва да бъде така свободно асоциативно, да може да се джазира в тази театрална работа.

… В тон с усещането на освободеност и джаз е и плаката е на художничката Маргарита Дончева, който е една стилизирана представа за Паническата опера на Алехандро Ходоровски на сливенска сцена.

В спектакъла участват актьорите от сливенската тупа Августин Демерджиев, Димитър Марков, Ивайло Гандев, Мария Панайотова, Самуела-Ивана Церовска и гостите Йоана Буковска, Яна Бобева и Станислав Кертиков.

Премиерата очаквайте на 13 септември, в големия салон на Драматичния театър.

Щилияна Василева