ЦВЕТАН ТОДОРОВ - КОНЧИНА

Цветан Тодоров
07.02.2017 / 19:54

Големият френски хуманитарист и интелектуалец от български произход Цветан Тодоров е починал на 77-годишна възраст, съобщиха световните информационни агенции.

Цветан Тодоров е роден през 1939 г. в София. Син е на известния библиограф Тодор Боров. Завършва филология през 1963 г. в България, след което бяга от комунистическа България във Франция.

 

През 1966 г. защитава докторат на тема "Литература и означаване" с научен ръководител Ролан Барт. Две години по-късно започва работа във Френския национален център за научни изследвания. От 1987 г. ръководи Центъра за изследване на изкуствата и езиците към центъра.

 

Съпруг е на писателката Нанси Хюстън, с която има две деца. Развежда се с нея след 35 години брак.

 

Цветан Тодоров е носител на Наградата на Принца на Астурия за обществени науки за 2008 г.

Последното му посещение в София беше през септември 2014 г. по покана на Френския културен институт, където представи книгата си "Несъвършената градина", издадена през 1998 г. във Франция. На 1 март щеше да навърши 78 години.

 

Цветан Тодоров е известен като литературен критик и теоретик, неговите философски рефлексии за самоопределянето са от голямо значение за антропологията и социологията. Въпросът за собствената и чуждата културна идентичност е една от важните теми в дебатите на съвременната антропология.

Книгите на Цветан Тодоров, писани на френски, се превеждат в България след 1984 година. Сред известните му книги са още "Памет за злото, изкушение на доброто. Анкета върху века", "На чужда земя", "На предела", "Живот с другите", "Завладяването на Америка. Въпросът за Другия", "Гоя в сянката на Просвещението", "Страхът от варварите" и други.

 

------------------------------

 

ЦВЕТАН ТОДОРОВ: ПРИ ДЕМОКРАЦИЯТА МОРАЛЪТ НЕ МОЖЕ ДА ЗАМЕСТИ ПОЛИТИКАТА

 

Разгърналите се през 1989 година политически събития в Източна Европа могат да бъдат единствено извор на радост за онези, които са дълбоко загрижени за съдбата на тези страни и за всички, на които е скъпа справедливостта и свободата. След няколко седмици обаче почувствах, че радостните преживявания се премесват с някаква меланхолия, нямаща нищо общо с носталгия по тоталитаризма.

Както обяснява Паскал Брукнер в книгата „Меланхолия на демокрацията”, на Запад тя се свързваше главно с изчезването на врага. Тоталитаризмът беше идеалният фон на демокрацията и рухването му остави някаква празнота. Ако си прекарал целия си живот в борба срещу една доктрина или ако дори тя ти е служила само като отправна точка, нейното изчезване те оставя някак дезориентиран. И демократичната идея губи до голяма степен своята борбеност.

Меланхолията, за която говоря, се корени в тревогата пред перспективите на близкото бъдеще и в трудността да се понесе непосредственото минало. На сутринта след Втората световна война вратите на концентрационните лагери бяха отворени, за да пропуснат малкото останали живи. Завръщайки се у дома, оцелелите нямаше как да не потърсят компенсация за нечовешките си страдания.

За да не бъде преживяната болка съвсем напразна, те често несъзнателно са се надявали да бъдат обект на любов и възхищение, разчитали са да открият свят, отърсен от най-тежките си недъзи, един по-добър и справедлив свят. Ала това не става. Семействата им са пръснати и унищожени или са ги забравили, а и никой не желае да се задържи в компанията на тези мрачни свидетели на човешкия позор.

На индивидуално ниво нещата не стоят много по-добре. Когато корумпираните, наложените от партията властелини бяха прогонени, кой зае тяхното място? Най-жадните за власт. От своя страна онези, които преди са били изхвърлени в периферията на обществото от силите на подтисничеството, сега продължават да бъдат в периферията, защото не желаят да се впуснат в едно съмнително състезание.

Тревога предизвиква също бъдещата роля на морала. Преди всичко е истина, че тоталитарните режими едва ли са благоприятни за процъфтяването на моралните добродетели. Това всъщност е най-тежкото поражение върху индивидуалното съзнание, в което могат да бъдат обвинени тези режими. Сред тази морална пустиня обаче заработва някакво чудо. Един, след това двама, после стотици хора се решават на съпротива. И съзнавайки, че всяко политическо и военно противопоставяне би било разбито мигновено от могъществото на режима, те избират моралното (онова, което неточно се назовава „дисидентство”).

Те се придържат към изключително прости морални действия – да казват истината (истината само по себе си не е морална ценност, но да я казваш при всички обстоятелства е една от най-върховните) и да помагат на преследваните. Никой в тези страни не допринесе толкова за падането на тоталитаризма, колкото тези скромни личности, Солженицин и Сахаров, Курон и Михник, Патошка и Хавел. Те бяха съвсем малко на брой, но примерът им беше решаващ, защото предложиха на всички една норма за оценяване на доброто и злото.

В ситуация на тоталитаризъм моралното поведение беше най-добрата форма на политическо действие. Но това вече не е така. Други пътища се отварят пред политиката днес. Сега може да се вземе властта, но за целта трябва да се организират партии, да се привлекат гласоподаватели и накрая да се спечелят изборите. Сега моралната честност не е задължително качество за печелене на гласове. Това, което се изисква, е компетентност и сила на въздействието – хората трябва да бъдат спечелени, да имат доверие.

При един демократичен режим моралът не може да замести политиката; в най-добрия случай той я насочва или я съдържа в себе си. Демокрацията не пречи да бъдеш морален човек, но и не подтиква към това. Тоталитаризмът директно разрушава моралните стойности, но той също така ги изгражда у своите опоненти, защото моралните стойности са най-доброто оръжие срещу него.

Комунистическото общество освобождава човека от неговите отговорности – „те” са, които вземат решенията. А отговорността често е тежко поносимо бреме. Не мечтаем ли всички тайно понякога в живота си да станем отново деца и да оставим родителите си да вземат решения?..Проблемът за всеобщо съучастничество в тоталитарната система също не е изцяло нов. Това беше проблем на нацистка Германия в деня след Втората световна война.

Как се разгражда нацизма в една страна, където всеки или почти всеки мълчаливо се е примирявал с него? От къде да се вземат съдии, инженери, администратори, професори, които са участвали малко или много в старата властническа структура? Как да се изкупи неизкупимата вина, без да се стигне до още по-голямото извращение на предумишлена репресия?

Решението на този въпрос в Германия засегна цяло едно поколение. Някои днес могат да ми кажат, че депресията, за която говоря, е разбираема, но преходна реакция, че тези трудности ще отминат, и при това всичко е за добро. Истина е. Но също така е истина, че междувременно и животът отминава.

-----------

Цветан Тодоров, „Посттоталитарна депресия”

Алманах за поезия „Мост”, кн. 2, 1990 г.

 

 

 
 
comments powered by Disqus
 

Copyright © 2008-2017 Аве Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев