Единството е възможно само, ако са споделени политически ценности

Антоний Гълъбов
10.04.2013 / 20:54

Развитието на преговорите между ДСБ и Синьо единство не завърши с постигането на съгласие относно съвместно явяване на парламентарните избори. Този факт бе превърнат в поредна заклинателна формула, чрез която се търси съгласие относно „неспособността за обединение” на дясното политическо пространство. Изплуваха позабравени образи, триумфално припознати от медиите като „десни”, „сини” или като пазители на „синята мечта”. Появиха се поредните конспиративни теории. Медийното пространство се изпълни с поредните вопли на същите платени оплаквачи на „синята идея”.

Провалът на преговорите за съвместно явяване на изборите между ДСБ и Синьо единство не може да бъде обяснен чрез личните отношения между техните лидери. Проблемът е много по-сериозен. Самият факт, че в българската политика по-голямата част от обясненията се търсят в междуличностни отношения, само потвърждава мълчаливия отказ от подкрепа за реформаторска политика, насочена към модерното развитие на България.

През 2001 г. българската партийна политическа система понесе тежък удар. Проектът НДСВ или сценария „Ето, Симеон пристига…” тласна българското демократично развитие по посока на олигархичен политически режим. Партийната система нямаше капацитет да се справи с подобна мащабна подмяна на реалността. Щетите, които нанесе тази атака, продължават да деградират българската политика и гражданско общество.

След изборите, СДС изпадна в шок. Оттеглянето на Иван Костов разкри огромния дефицит на политическа воля и решителност. СДС не успя да разбере по какво се различава от НДСВ и как би могъл да се противопостави успешно, както на БСП, така и на фалшивия си двойник, който спечели изборите през 2001 година.

Шокът от загубата премина в агресия срещу правителството на ОДС. Насърчавани от НДСВ, онези, които наистина се разпознаха в метафората за „разбитите авари”, направиха всичко възможно да се доближат максимално до властта, заличавайки безогледно всички граници и принципи, чрез които СДС достигна до управлението на страната.

Агонията продължи прекалено дълго, след като СДС под ръководството на Надежда Михайлова, Петър Стоянов и Мартин Димитров, не успя нито да възстанови собствения си образ, нито да се противопостави на мащабната жълта подмяна, която компрометира развитието на България.

След създаването на ДСБ през 2004 година, СДС продължи да вижда политическия смисъл от съществуването си единствено и само в атаки срещу Иван Костов. Десетки „сини” политици трупаха политически актив, атакувайки новата формация. Независимо от всичко, ДСБ успя да изгради онзи символен капитал, който СДС разпиля. Макар и с малка подкрепа, ДСБ успя да изгради собствен профил през последователна, решителна и експертна позиция.

Девет години след учредяването си ДСБ изглежда все така ясно позиционирано в политическото пространство, докато СДС продължава да се лута, губейки все повече дори беглите очертания на смелост, решителност и достойнство, около които се обединиха стотици хиляди български граждани.

Партията Синьо единство възникна късно, по-скоро под натиска на външни фактори, едва когато политическото бъдеще на една съществена част от десните политици достигна до степен на крайна неопределеност. Докато тези политици бяха част от СДС, те не успяха да намерят сили и да се противопоставят на най-бруталната подмяна, която някой си е позволявал по отношение на СДС. Партията не се яви на парламентарните и европейски избори през 2009 г., но благодарение на дясната солидарност на ДСБ получи свое представителство в Народното събрание и Европейския парламент.

В периода преди президентските избори през 2011 година, тогавашното ръководство на СДС си позволи да подмени смисъла на самата абревиатура СДС – нещо, което дори най-непреклонните противници на съюза не са си позволявали. СДС се превърна в „Съюз на десните сили”, а ОДС се превърна в „Обединение на демократичните сили”. Никой от днешните оплаквачи на дясното не коментира това. СДС не спази споразумението си с ДСБ и наложи свой кандидат за вицепрезидент. Единствените, които реагираха безкомпромисно на това бяха десните избиратели, които решително отказаха да подкрепят Румен Христов като свой кандидат за президент на Републиката.

След всичко тов, новият председател Емил Кабаиванов успя да доведе до ново ниво на противопоставяне и обезсмисляне съществуването на СДС. Както СДС след 2001 година не успя да осмисли различията си с НДСВ, в още по-голяма степен СДС на Кабаиванов не успя да разбере какъв е смисълът от разграничение спрямо ГЕРБ. Резултатът бе прогонването на онази група от сини политици, които макар и колебливо се опитваха да отстояват насоката на развитие на СДС. Партията на Кабаиванов успя да заличи смисъла от съществуването на СДС и да изгуби парламентарното си присъствие.

След всичко това Синьо единство се опита да наложи създаването на нов политически субект, който по подобен начин да заличи политическия капитал на ДСБ. Политиците, които не успяха да отстоят ценностите и мисията на СДС, настояха че единението вдясно не може да се случи без тях. Определящо значение тук няма резултатът от преговорите за подреждането на листите, нито готовността за справедлива подялба на разходите за организирането и провеждането на кампанията.

Най-същественият въпрос е в политическата подкрепа за решителни и компетентни реформи. Ничие персонално оцеляване не може да бъде основа за единство. Защото постигането на единство вдясно е възможно само на основата на споделени ценности.

Автор доц. д-р Антоний Гълъбов

 
 
comments powered by Disqus
 

Copyright © 2008-2018 Аве Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Анна Вълева | Програмиране и SEO от Христо Друмев